Българският език и ние

“Език свещен на моите деди,
език на мъки, стонове вековни…”
Ив.Вазов

Къде е българският език в животите ни днес? Говорим го, но не го тачим; пишем го, но никога не вникваме в него. Българският език е нашата история и самосъзнание, а ние го натикваме в ъгъла. Предпочитаме по-бляскави и разпространени езици. Прехвалваме ги, твърдим, че са по-мелодични. Отхвърляме българските си имена, търсим чуждоезични книги, чатим си на английски, псуваме на немски и се обясняваме в любов на френски, искаме да изживеем американската мечта.
Отказваме се от езика си, значи се отказваме от нас самите.
Години наред българските дейци са пазели езика ни от всички удари на вековете. С Кирил и Методи в началото, та през писатели и поети, забравата на робството и новото възраждане Нека не го оставяме да умре заедно със замиращите моди. Българският език не е мода, той е България – всяка дума е значима, всяка изречение е пълно със смисъл.
Да почетем езика си на деня на славянската писменост и култура, на следващия ден – пак, на по-следващия – също.
Българският език – това сме ние. Нека съхраним себе си и него.

Болести

Болна съм. Вие също сте болни. Всички сме болни. Заразени от вируси, предаващи се от уста на уста, или по-дълготрайни и страшни болести.
Болни сме от злоба. Един кихва клевета и другите му пригласяме. Същинска пандемия!
Болни сме от егоизъм и надменност. Ампутираме човещината у себе си, за да живеем по-леко.
Болни сме от липса на думи. Не знаем никакви и затова използваме чутите, докато те не изгубят смисъла си.
Болни сме от лъжи и амбиции. Пием антибиотици, за да приспим гризящата ни съвест.
Болни сме, а лекът е неоткриваем. Дали не е защото е нематериален?