Ето как Ники тегли чертата на гимназиалните години....(New Year's resolution in blogging style)

Казвам се Николета, на 19, живея и уча в София. Обичам да пия кока кола от кенче, да ям течен шоколад микс от черен и бял. В разрез с това, хоби ми е да ходя да тичам и мечтата ми е да направя плочки на корема. Напоследък слушам много Tiesto и Lorde. Но обичам и пиано. :))) Кефя се да излизам с хорица насам-натам, да снимам с телефона си, вживявайки се като папарак, и да ъпдейтвам фейбсук статуса си през 5 минути. Имам регистрация в почти всяка социална мрежа (даже и по 2 регистрации на места :Д). И най-вече обожавам да си живея живота ми както ме е кеф, да мисля доста и да пиша най-вече. Преди няколко месеца реших да затворя този блог. Тогава обаче оттук-оттам почнаха да долитат съобщения на четящите тук. Не го затворих. Но спрях да пиша. Не мога да кажа нищо ново, не мога да ви изнеадам с нищо, дори лично творчество нямам, че да ви представя. Какво получавате вие от този блог? Нищо. Това си мислех, докато не си припомних къде и как започна Into my mind. Една лятна вечер през 2009. Бях едва 14-15 годишно хлапе. Пишех каквото ми беше на ума и на сърцето. И хората всъщност четяха и откликваха на написаното. 5 години по-късно виждам в този блог порасването ми - първите години в гимназията, скучните лета в Хасково, старите и новите приятели, обидите, трудностите, първото влюбване, първата целувка и първата раздяла. Първите равносметки и последвалите действия. И се запитах - защо да приключвам с блога? Аз продължавам да раста и да преживявам разни работи. Защо да не ги споделям отново? Спомням си как обожавах да чета блогове на други хора и да си казвам "Ех, искам и аз да пиша така", "Ще ми се и аз да преживея онова" и т.н. Запитах се - дали там някъде, където и да е във виртуалното пространство, може би точно в Хасково или пък някъде другаде, някое 14-15 годишно хлапе не чете в момента този блог и не си мисли същите неща, които и аз тогава. И осъзнах колко ще е хубаво да продължа Into my mind. Заради себе си - заради желанието и нуждата от писане, писане, писане. И заради четящите - не големите, знам, че вие, старите кучета, ми се смеете на детските размисли. Но вероятно някое тийнче в момента се кефи. И ако дори един човек чете това сега и се радва - значи има смисъл да продължавам да пиша. Просто блог за споделяне. На чаша мисли. Монолог. Диалог. Както искате го наречете. Ще се пише и ще се чете. Това е положението хора. Дайте един лайк за вдъхновение. ;)