Поредният дъждовен ден в моето
съзнание. Напоследък често валеше. Побързах да се скрия под покрива на някаква
вятърничава мисъл. Сивотата бе обгърнала града на моето съзнание, а по любимата
ми главна улица нямаше жива душа.
“Пролетта си тръгна” – помислих
си и потръпнах. Но какъв бе този сезон? В моето съзнание винаги бе пролет и
преливаше от живот. При толкова много минувачи обаче, все се случваше някой да
откъсне цвете след посещението си, да свие някоя лампа, да отвлече лъч мисли.
Огледах се. Чаках някого. Чаках
го от дълго време, но той все не идваше. Понякога зървах някоя сянка, но
запътех ли се към нея, тя се стопяваше в сивотата.
Валеше. Внезапно в дъжда различих
фигура крачеща смело. Вълнението ме изпъна като струна – можеше ли да е…?
След секунди пред мен се изправи
той – спокоен и излъчващ тиха радост, както винаги го помнех.
-Дойде в най-големия дъжд дори
без чадър – упрекнах го аз.
-Ако аз се пазя от дъжда в
съзнанието ти, кой ще е тук да ти помогне сега? – попита той.
-Мислех, че си ме забравил. Тук е
пустош, която обитавам само аз.
Той само кимна, а аз продължих:
-Преди наоколо имаше толкова
много хора, аз процъфтявах,а теб те
нямаше. Защо?
-Отиваш на панаир заради люлките,
а не за да търсиш поука от возенето. Тук ти имаше един нелош панаир.
-Панаира си тръгна и пролетта ми
заедно с него. – въздъхнах и добавих – А аз все те чаках, само ти ще ме избавиш
от тази зима.
Посочих безжизнения град наоколо.
-Какъв приятел съм ако не се
притичам на помощ в такъв момент?
Усещах разбирането на моя верен
приятел, то изпълваше ледения въздух наоколо и ме съживяваше.
-Никога повече не си тръгвай,
никога! Опитвах се да намеря себе си другаде с други, но се убедих, че не мога
да намеря нещо, което не съществува – себе си без теб.
Той ме прегърна топло.
-Ще върнем ли пролетта? –
попитах.
-От теб зависи – каза той и извади
от джоба на палтото си тетрадка и химикал.
Усмихнах се най-искрено. Взех
тетрадката, погалих добре познатата корица и започнах да пиша. Той тихо
обикаляше край мен, подхвърляйки ми по някоя дума от време на време. Когато
сложих последната точка на листа, се обърнах към него.
-Вече знаеш къде да ме намериш –
каза той с усмивка и ми смигна.
Вдиша дълбоко и добави:
-Пролетта се завръща.
Усмихнах ми се отново и закрачи
бодро по централната улица.
Дъждът бе спрял, а след всяка
негова крачка дърветата и растенията отново се разлистваха.
Огледах се. Нямаше вятърничави
мисли, слънцето грееше, усещах как животът се събуждаше. Засмях се.
-Благодаря ти, Вдъхновение!
