Голямо пиле, това ти ли си?!?!
сряда, 29 януари 2014 г.
неделя, 26 януари 2014 г.
9 признака, че си забравил да си изхвърлиш коша с боклук
1. Боклукът започва да ухае на умрели порове.
2. Има наченки на биологичен живот.
3. Този живот започва и да се движи.
4. Паякът – домашен любимец изчезва безследно.
5. Намираш коша в другата стая.
6. Някой е изял мусаката. А живееш сам.
7. Заварваш телевизора включен.
8. Получаваш 100 лева сметка за домашен телефон. О, боже мой! Имал си домашен телефон!??!!?
9. Един ден се прибираш и осъзнаваш, че си заключен извън собствения си апартамент.
Извод: Бацили всякакви и навсякъде. И все на твой гръб живеят.
петък, 17 януари 2014 г.
“Надзъртах в себе си и ми се завиваше свят, все едно че съм се надвесила над безкрайност…”
-“Пътуване към себе си”, Блага Димитрова
"Човек се гордее с всяко нещо, стига то да му е едничкото. И може би колкото по-малко притежаваш, толкоз повече ти се иска да се биеш в гърдите."
-Джон Стайнбек ''На изток от рая''
„Не е нужно да знаеш всичко – достатъчно е да разбираш.“
-Жорж Санд
"Оптимист - някой, който осъзнава, че да направиш стъпка назад, след като си направил една напред не е бедствие - това е ча-ча.”
-Робърт Браулт
понеделник, 13 януари 2014 г.
неделя, 12 януари 2014 г.
Ето как Ники тегли чертата на гимназиалните години....(New Year's resolution in blogging style)
Казвам се Николета, на 19, живея и уча в София.
Обичам да пия кока кола от кенче, да ям течен шоколад микс от черен и бял. В разрез с това, хоби ми е да ходя да тичам и мечтата ми е да направя плочки на корема.
Напоследък слушам много Tiesto и Lorde. Но обичам и пиано. :)))
Кефя се да излизам с хорица насам-натам, да снимам с телефона си, вживявайки се като папарак, и да ъпдейтвам фейбсук статуса си през 5 минути. Имам регистрация в почти всяка социална мрежа (даже и по 2 регистрации на места :Д).
И най-вече обожавам да си живея живота ми както ме е кеф, да мисля доста и да пиша най-вече.
Преди няколко месеца реших да затворя този блог. Тогава обаче оттук-оттам почнаха да долитат съобщения на четящите тук. Не го затворих. Но спрях да пиша.
Не мога да кажа нищо ново, не мога да ви изнеадам с нищо, дори лично творчество нямам, че да ви представя. Какво получавате вие от този блог? Нищо.
Това си мислех, докато не си припомних къде и как започна Into my mind. Една лятна вечер през 2009. Бях едва 14-15 годишно хлапе. Пишех каквото ми беше на ума и на сърцето. И хората всъщност четяха и откликваха на написаното.
5 години по-късно виждам в този блог порасването ми - първите години в гимназията, скучните лета в Хасково, старите и новите приятели, обидите, трудностите, първото влюбване, първата целувка и първата раздяла. Първите равносметки и последвалите действия.
И се запитах - защо да приключвам с блога? Аз продължавам да раста и да преживявам разни работи. Защо да не ги споделям отново?
Спомням си как обожавах да чета блогове на други хора и да си казвам "Ех, искам и аз да пиша така", "Ще ми се и аз да преживея онова" и т.н. Запитах се - дали там някъде, където и да е във виртуалното пространство, може би точно в Хасково или пък някъде другаде, някое 14-15 годишно хлапе не чете в момента този блог и не си мисли същите неща, които и аз тогава. И осъзнах колко ще е хубаво да продължа Into my mind. Заради себе си - заради желанието и нуждата от писане, писане, писане. И заради четящите - не големите, знам, че вие, старите кучета, ми се смеете на детските размисли. Но вероятно някое тийнче в момента се кефи. И ако дори един човек чете това сега и се радва - значи има смисъл да продължавам да пиша.
Просто блог за споделяне. На чаша мисли. Монолог. Диалог. Както искате го наречете.
Ще се пише и ще се чете. Това е положението хора. Дайте един лайк за вдъхновение. ;)
Абонамент за:
Публикации (Atom)