Кухненската мивка бе пълна с неизмити чинии. Хлябът мухлясваше на масата от няколко дена. Тя стоеше с мокра коса на бюрото и пак пишеше. Ръцете не я заболяха да драска и зачерква. Все се бореше да напише по-хубаво изречение. А всяка вечер тя очакваше звездопад от изречения. 

Как започна всичко ли? 

Опашката от мисли в главата й се виеше от едната до другата кухина на черепа й твърде дълго, даже някои думи изпадаха през ушите й от време на време (а после хората се чудеха защо никога не чува какво й говорят). Тя просто трябваше да пише. 

На бюрото с лаптоп в ръце. Виждайки празната страница, мислите панически се разтичаха - коя щеше да е първа от опашката? Тя реши да ги хване всички заедно. 

"Ама как така?" - протестираха те. 

"Няма време, трябва да се пише. Всички да ви видя на страницата!" - тя бе безжалостна и строга. 

Думите се стреснаха и се разтичха още по-страхливо напред-назад в съзнанието й. Тя започна да ги улавя бързо и да ги набутва на всеки ред. Те обаче не стояха, бягаха й.

Когато за секунди отдели очи от лаптопа, те се възползваха и духнаха, оставяйки само празни редове. Всяка мисъл изтече в някое кътче на интернет пространството. Тези, останали в главата й, се скриха бързо и тя не можа да ги намери. 

От тогава насам всяка вечер тя търси своите мисли. За да ги върне обратно там, където принадлежат - на редовете.