Всеки ден, всеки Божи ден аз се връщам на едно и също място - Англия. Все още не мога да й кажа "Сбогом" и да я оставя зад гърба си. Първия път споменът настигна бързия самолет, намери ме на огромно разстояние от Острова и оттогава ми е неотлъчен спътник. Така и не седнах да запиша впечатленията си от Англия. Всеки ден се сещам за главната улица на Лондон. Огромна улица, тълпи от хора и сред тях си ти. Чувстваш се в едно с останалите, но същевременно и толкова различно, открил нещо ново. За първи път се срещаш с дух, непознат до сега. Свобода, чувство, сякаш всичко е възможно, дори си мислиш, че можеш да пребориш гравитацията и да литнеш към небето. А небето не винаги е лазурно синьо. Често има облаци и дъжд. Но и дъждът е мек ( за разлика от студa, който сковава всичко нощем, но тогава си имаш топло юрганче и купища хубави изживявания, които да те сгряват). Морето е синьо, хвърчилата в небето - пъстри, а пясъкът - златен. Поляните са големи и зелени, перфектни за дрямка или дълго мечтание. Можеш да тичаш по тревата и да усещаш свободата, защото там можеш да бъдеш който си поискаш. Това е предимството на новото и непознато място - можеш да му се покажеш в светлина, непонятна на никого преди.
Споменът не иска да пътешества, на него му харесва при мен. И сега, в нощта, аз пак тичам по зелените поляни, преминавам през пълните с коли пътища, седя на морския бряг и преборвам гравитацията по лондонските улици.
Споменът не иска да пътешества, на него му харесва при мен. И сега, в нощта, аз пак тичам по зелените поляни, преминавам през пълните с коли пътища, седя на морския бряг и преборвам гравитацията по лондонските улици.
