SMS с текст DMS VARNA на номер 17 777

Spotted

В неделя по Витошка

What's so scary about smart girls?

Кухненската мивка бе пълна с неизмити чинии. Хлябът мухлясваше на масата от няколко дена. Тя стоеше с мокра коса на бюрото и пак пишеше. Ръцете не я заболяха да драска и зачерква. Все се бореше да напише по-хубаво изречение. А всяка вечер тя очакваше звездопад от изречения. 

Как започна всичко ли? 

Опашката от мисли в главата й се виеше от едната до другата кухина на черепа й твърде дълго, даже някои думи изпадаха през ушите й от време на време (а после хората се чудеха защо никога не чува какво й говорят). Тя просто трябваше да пише. 

На бюрото с лаптоп в ръце. Виждайки празната страница, мислите панически се разтичаха - коя щеше да е първа от опашката? Тя реши да ги хване всички заедно. 

"Ама как така?" - протестираха те. 

"Няма време, трябва да се пише. Всички да ви видя на страницата!" - тя бе безжалостна и строга. 

Думите се стреснаха и се разтичха още по-страхливо напред-назад в съзнанието й. Тя започна да ги улавя бързо и да ги набутва на всеки ред. Те обаче не стояха, бягаха й.

Когато за секунди отдели очи от лаптопа, те се възползваха и духнаха, оставяйки само празни редове. Всяка мисъл изтече в някое кътче на интернет пространството. Тези, останали в главата й, се скриха бързо и тя не можа да ги намери. 

От тогава насам всяка вечер тя търси своите мисли. За да ги върне обратно там, където принадлежат - на редовете.

The wise Twenty

Станах на 20 и започвам с мъдростите, деца мои (не се заблуждавайте обаче, че съм помъдряла) :D

Мигът

Събота, 9 сутринта.

С един скок влязох в метрото секунди преди вратите да се блъснат гневно една в друга. Седнах, засмях се тихо.

Aко можеше да създадеш един незабравим, перфектен момент , който да не бъде развален никога, би ли го направил?

Това е моето хоби. Да създавам моменти.

Как?

Името му беше Даниел, или пък Петър, Йордан, Юлиян или който и да е друг. Името е без значение. Все едно и също се случваше.

За да оставиш траен спомен, трябва да покажеш, че не си като друите. Или поне да ги накараш да си помислят така. Аз имах своя изпитан репертоар.

След прилагане на моята тактика момчето - Даниел, или пък Петър, Йордан, Юлиян или който и да е друг, вече ме гледа по друг начин. Нали знаеш, с онзи заинтригуван блясък в очите.

Така ставам една хубава вечер, един страхотен момент в нечий ум. Но не повече.

В ничие сърце няма да ме намериш като първото влюбване, вярна приятелка или голямата любов.

Не вярвам в тези неща. Вярвам в добрите моменти. В мимолетните възторзи. Продължаването на един момент го убива.

Заради това никога не удължавам нищо. Не говоря дълго, не целувам дълго, не спя дълго. Не гледам животинки, нямам цветя, местя се от квартира в квартира през месец. Рядко ще ме намериш на мобилния телефон, не отговарям на имейли.

Преходни удоволствия. Удовлетворящи спомени. Аз бях виртуозка.

Понеделник, 8 часа вечерта

Първа среща с него.

Репертoатър бе излишен.

Сряда, 6 следобед

Поредният ден с него. Можеше да е Даниел, или пък Петър, Йордан, Юлиян или който и да е друг. Но не беше. Той си имаше име.

Вратите на метрото се тряснаха зад нас. Возихме се цял ден просто така – без цел и без посока. Мигът. Държах го в ръцете си, гледахме се очи в очи. Моментът, който се удължи няколко мигвания повече. Неразрушен. Живеещ, дишащ, ставащ част от мен.

Момчето с име – олицетворението на авантюризъм и страст. На забавление и малко опасност. Сладко и горчиво. Това бе неговата тактика.Първо малко сладко за заблуда и после горчилката.

Все пак...колко дълго може да продължи едно безцелно пътуване в метрото?

Само един по-дълъг миг.

Сряда, 18:01

Момчето с име ме целуна и излезе от купето.Вратите на метрото се блъснаха гневно една в друга. Метростанцията се размаза, за секунди последно видях лицето му.

Той отмина.

Мигът.

Трети март

 

Гордост и българско самосъзнание

Сесия

This is how last minute panic looks like

I Am a Ukrainian

Как ще отговорите вие?

Тази статия циркулира из нета от известно време, появи се на стените на много мои приятели във фейсбук и разбира се хвана и моето око. 

Понякога животът е по-сложен, отколкото изглежда на пръв поглед. Да вземем за пример два въпроса, задавани от професор Л. Р. Агню на студентите му от Калифорнийския университет в Лос Анджелис.

Въпрос №1: Ако срещнете бременна жена, която има 5 деца, две от които са глухи, едно - сляпо, едно - умствено изостанало, още едно е умряло от болест, а самата жена е болна от туберкулоза, няма ли да я посъветвате да направи аборт?

Въпрос №2: Трябва да изберете нов световен лидер и имате решаващия глас. Кандидатите за поста са трима: Кандидат №1 общува с корумпирани политици, съветва се с врачки и астролози, изневерява редовно на жена си, пуши нон-стоп и пие 8-10 чаши мартини всеки ден; Кандидат №2 два пъти е гонен от поста си, спи до обед, в университета се е увличал от опиума и пие по около литър уиски всяка вечер; Кандидат №3 е носител на бойни отличия, вегетарианец е, не пуши, пие рядко бира и никога не е изневерявал на партньорката си. Кого от тримата ще изберете?





А сега отговорите.

Кандидат №1 е Франклин Делано Рузвелт.

Кандидат №2 е Уинстън Чърчил.

Кандидат №3 е Адолф Хитлер.

А ако сте подтикнали жената от първия въпрос да направи аборт, поздравления - вие току-що убихте Бетовен!

Източник

Spotted...

Голямо пиле, това ти ли си?!?!

9 признака, че си забравил да си изхвърлиш коша с боклук

1. Боклукът започва да ухае на умрели порове.

2. Има наченки на биологичен живот.

3. Този живот започва и да се движи.

4. Паякът – домашен любимец изчезва безследно.

5. Намираш коша в другата стая.

6. Някой е изял мусаката. А живееш сам.

7. Заварваш телевизора включен.

8. Получаваш 100 лева сметка за домашен телефон. О, боже мой! Имал си домашен телефон!??!!?

9. Един ден се прибираш и осъзнаваш, че си заключен извън собствения си апартамент.


Извод: Бацили всякакви и навсякъде. И все на твой гръб живеят.

“Надзъртах в себе си и ми се завиваше свят, все едно че съм се надвесила над безкрайност…”

-“Пътуване към себе си”, Блага Димитрова

"Човек се гордее с всяко нещо, стига то да му е едничкото. И може би колкото по-малко притежаваш, толкоз повече ти се иска да се биеш в гърдите."

-Джон Стайнбек ''На изток от рая''

„Не е нужно да знаеш всичко – достатъчно е да разбираш.“ 

-Жорж Санд

"Оптимист - някой, който осъзнава, че да направиш стъпка назад, след като си направил една напред не е бедствие - това е ча-ча.”

-Робърт Браулт

Аре вдъхновенийце

За всички Single ladies: 

И най-важното:

Ето как Ники тегли чертата на гимназиалните години....(New Year's resolution in blogging style)

Казвам се Николета, на 19, живея и уча в София. Обичам да пия кока кола от кенче, да ям течен шоколад микс от черен и бял. В разрез с това, хоби ми е да ходя да тичам и мечтата ми е да направя плочки на корема. Напоследък слушам много Tiesto и Lorde. Но обичам и пиано. :))) Кефя се да излизам с хорица насам-натам, да снимам с телефона си, вживявайки се като папарак, и да ъпдейтвам фейбсук статуса си през 5 минути. Имам регистрация в почти всяка социална мрежа (даже и по 2 регистрации на места :Д). И най-вече обожавам да си живея живота ми както ме е кеф, да мисля доста и да пиша най-вече. Преди няколко месеца реших да затворя този блог. Тогава обаче оттук-оттам почнаха да долитат съобщения на четящите тук. Не го затворих. Но спрях да пиша. Не мога да кажа нищо ново, не мога да ви изнеадам с нищо, дори лично творчество нямам, че да ви представя. Какво получавате вие от този блог? Нищо. Това си мислех, докато не си припомних къде и как започна Into my mind. Една лятна вечер през 2009. Бях едва 14-15 годишно хлапе. Пишех каквото ми беше на ума и на сърцето. И хората всъщност четяха и откликваха на написаното. 5 години по-късно виждам в този блог порасването ми - първите години в гимназията, скучните лета в Хасково, старите и новите приятели, обидите, трудностите, първото влюбване, първата целувка и първата раздяла. Първите равносметки и последвалите действия. И се запитах - защо да приключвам с блога? Аз продължавам да раста и да преживявам разни работи. Защо да не ги споделям отново? Спомням си как обожавах да чета блогове на други хора и да си казвам "Ех, искам и аз да пиша така", "Ще ми се и аз да преживея онова" и т.н. Запитах се - дали там някъде, където и да е във виртуалното пространство, може би точно в Хасково или пък някъде другаде, някое 14-15 годишно хлапе не чете в момента този блог и не си мисли същите неща, които и аз тогава. И осъзнах колко ще е хубаво да продължа Into my mind. Заради себе си - заради желанието и нуждата от писане, писане, писане. И заради четящите - не големите, знам, че вие, старите кучета, ми се смеете на детските размисли. Но вероятно някое тийнче в момента се кефи. И ако дори един човек чете това сега и се радва - значи има смисъл да продължавам да пиша. Просто блог за споделяне. На чаша мисли. Монолог. Диалог. Както искате го наречете. Ще се пише и ще се чете. Това е положението хора. Дайте един лайк за вдъхновение. ;)