И Raise Your Voice разцъфва!

Благодарение на най-добрата ми приятелка - Виктория, която рисува невероятно, блогът се сдоби с няколко картини само и единствено за него! Благодаря ти, Вики! Ако и някой от читателите изявява желание да сподели личното си творчество тук (независимо дали рисунки, есета, снимки или каквото ви вълнува), може да драсне имейл на bella_ryv@abv.bg . Микрофонът тук е колкото мой, толкова и ваш! Ето рисунките:

А когато нямам вдъхновение....

Не съм машина за есета. Ще ми се да можех да пиша и докато спа, но... не мога! Всъщност този блог ме накара да пиша по-често и това ме радва. И все пак забелязвате, че се случва по-дълго време да не пиша нищо...както и сега. Какво се случва ли? Липса на вдъхновение. След цял ден тревоги, ядове, радости и всякакви настроения понякога е трудно да седнеш на компютъра и да напишеш шедьовър. Понякога последното нещо, което ти се ще да направиш е да седнеш и да пишеш. Защото ако седна да драсна някой ред тук след тежък ден, разликата в есетата ще е грандиозна. Когато пиша, се опитвам да бъда искрена. А не мога да възхвалявам, когато ми се спи. Или пък да бъда обективна, когато съм влюбена. Понякога мълчанието в блога показва забързаното ми ежедневие. Всичко минава покрай мен и не се усещам как е приключила седмицата, а аз не съм публикувала нищо в блога. В училище се срещам с хора, които харесват Raise Your Voice и изказват мнението си за него - това много ме радва и топли сърцето ми; приятелките ми се притесняват ако по-дълго време не съм пускала ново нещо тук. Страшно е да не разочаровам толкова много хора. Щом някой ми сподели, че е чел блога ми, това за мен показва не само че е имал свободно време, а и че се заинтересувал, даже може би моята гледна точка му се е харесала и той мисли по същия начин.Аз виждам в този човек съмишленик. Така е...когато нямам вдъхновение превръщам листа в дневник, за да пиша...пък дори и най-глупавите мисли, дори впечатлението от някоя картина, споменът, обвзел ме от някоя гледка или чувството, което напира в мен, когато чуя хубава песен. Блогът не е само място за официално говорене, а и за споделяне на истински впечатления и чувства, та дори когато нямам вдъхновение. ;)

Книжки, мишки, ферми и резюмета

В момента чета Клетниците, съкратено издание, разбира се. И точно това ме притеснява - че е съктратено. Лоша работа, вече почти не четем. Предпочитаме съкратени издание на книгите - никой няма да се захване да чете книга със 200 страници, разказваща за събития от преди 2 века. Това ни е проблемът на нас, младите - можем да прекараме часове в гледане на телевизия, глупаво клюкарстване или окопаване на интернет фермата ни във Фейсбук, но не можем да прочетем една стоийностна книга. Навик ни е да искаме да изкараме съществената информация и поуката още с прочита на загалвието. Не четем книги в продължение на дни, предпчоитаме филма - толкова по-лесно е, а и като знаем, че в него чуастват звезди като Робърт Патинсън или Ева Лонгория...как да устоим?!?! Книгите стават по-тънки, по-банални и по-предсказуеми, за да можем без проблем, съвсем бързо, да разберем идеята. Страшно е, че може би някой ден ще четем само резюметата на книгите и ще казваме: "А ти да знаеш какво интересно резюме прочетох...". може би някой ден и това есе ще изглежда твърде дълго. За сега се радвам, че има хора, които в училище носят дебели книги и четат ли четат през междучасията. Радвам се, че поне някой хвърля око на есетата в блога. А ако четенето остане в историята, то ще трябва да превръщам Raise Your Voice в следващия YouTube.