Честит рожден ден, Raise Your Voice!

1 година, 54 публикации, 13 последователи, още повече четящи и много други съпричастни с казаното, приемащи го и борещи се тяхната дума да бъде чута. Преди 1 година блогът се състоеше от един пост, много идеи и премного мечти. Сега блогът отразява живота ми, мислите ми, всичко! За 12 месеца аз писах за себе си, за най-добрите си приятели, за враговете ми, за хората, които ме мразят, за тези, които обчиам и не харесвам, за познатите и непознатите и разбира се - за читателите, които се надявах да растат с всяка изминала публикация. Блогът е като дневник за мен, така че когато го четете, смятайте, че сте стъпка по-близо до мен. Знайте, че съм ви доверила нещо лично, което се е откъснало от сърцето ми.
Когато се върна към лято 2009, си спомням създаването на блога. И от този ден сякаш нещата започнаха да ми се случват. Този ден бе сякаш началото на моето лято. Сега всичко продължава. Не знам какво чака зад ъгъла, но разбера ли, обещавам ви, ще ви кажа веднага. Вие навити ли сте за още една година заедно? ;)

P.S.: Благодаря на най-добрата ми приятелка - Виктория, за усилената работа върху дизайна на блога, за да изглежда той толкова прекрасно за първия си рожден ден!

Децата на небитието

Някои родители са горди с децата си. Тогава те си представят как един ден малчуганът им ще бъде велик човек и имат големи очаквания за него. Някои деца се гордеят с родителите си. Знаят, че мама и тати имат големи възможности и точно тези възможности ще ги уредят добре в живота. А какво става с децата, които нямат майка и баща? Кой се радва за тях и обмисля тяхното бъдеще и на кого се надяват те? На възпитателите ли? Да бе.
Сиропиталищата са едно нещастно място, извинение за някакъв начин на живот. Децата там могат само да съществуват. Още с изоставянето им в дома, те вече стават никои, приобщават се към тълпата озверели хлапета. Попадайки в света на мизерията, децата знаят само настоящето и губят бъдешето си. Тях ги очаква само общото. Нито едно хлапе там никога няма да бъде личност, то просто ще бъде поредното лице. Нито едно от тях няма да се похвали с талант, защото няма кой да го открие, насърчи и развие. Те живеят в почернял от беднотия дом, ходят в глупаво училище и никога няма да имат шанса да отидат в добър университет. В тези домове се подготвят просто нови бройки общи работници. Току-виж съм познала някое от децата тази есен, докато чистят улиците от окапалите листа. Тъжно е, че те там никога всъщност няма да изживеят детство. Никой няма да им купи играчка за рожденния ден, никой няма да ги заведе на море през ваканцията, да ги изведе на ресторант на празник. Те никога няма да се издигнат сред хората, защото те са прогонени от обществото. Те са прокълнати, които съществуват в прокълната страна, а когато са сред хора, биват отбягвани и отритвани. Обществото ни е виновно, че не помага на тези деца, че не работи върху тях. Те могат да бъдат всякакви, от отговорниците зависи какви ще ги възпитат да бъдат. Могат да са като вълци, но могат да бъдат и добри, само да имаше кой да ги научи на това. Но дори работещите, които изкарват по цял ден в дома, не се итнересуват от тези хлапенца. Те само викат, изпадат в истерии (поздрави на г-на от дом "Асен Златаров"), бият и насаждат омраза. А не това е примерът, който трябва да се дава на едно дете.
Обществото трябва да бъда отговорно относно случващото се в домовете за деца. То трябва да изисква квалифициран персонал, добри учители за децата и повече контакти,да им даде възможност да навлязат в обществото, за да му бъдат от полза. Огледайте се бе, хора, не виждате ли, че изпращате много деца с потенциал в изгнание, от което никога няма да се върнат. Дръжте се като истински българи и се застъпете за онези, от които всички се отказват.

1 усмивка = ?

Тъкмо се върнах от дома за деца, където бях заедно с доброволците от клуб Юнеско. Макар че бях много предубедена, посещението се оказа нелошо. Малкият принц е прав, казвайки, че децата са тези, които обясняват сложните неща на възрастните. Колкото по-малки са децата, толкова повече истини казват. Тези от сиропиталището определено имаха на какво да научат много хора, а именно, че най-ценното и същевременно безплатно нещо, това е искрената усмивка. Но проблемът е, че колкото повече имаш, толкова по-малко искрени усмивки притежаваш , следователно се оказваш доста беден. Хлапетата от дома за деца обаче не се интересуват колко пари имаш, дали си с хубави дрехи, оригинална чанта на Луис Вютон, оправяш ли си веждите, носиш ли грим. Те се интересуват от теб, те се радват на присъствието ти там, в двора, за 1 час от живота им. А може би и най-веселият 1 час. Тогава няма възпитателки, няма делене на играчки, няма пренебрегване. Има просто една приятелска игра. Щастие, че за първи път не са пренебрегнати; че някой е отишъл, разтворил е обятията си и е казал: "Ела да те гушна". Това е щастие! И всяка усмивка днес беше скъпа, прескъпа.
Отивам да си преброя усмивките и бас ловя, че ще съм най-богатата вече.

Planeta Derby 2010

В петък Планета Дерби взриви моя град. Да, поп фолк певиците, от Преслава до Малина, се изсипаха на стадиона ни и пяха до късно. Не пропуснах събитието. Даже танцувах, виках и пях с пълно гърло. Забавлявах се и то как! Но най-накрая, през нощта, хапвайки късната си вечеря, се замислих. Ок, направиха супер купон на стадиона, разнообразиха лятото ми, но всичко приключва до там, до доброто изкарване. Чалгата е музика, с която не можеш да живееш, с нея не можеш да ставаш и лягаш, да се влюбваш и да преодоляваш раздели. Не можеш и да пишеш блог. Поп фолкът ни е нужен само в дискотеките, когато "Па-па-па-палатка" е кулминацията на вечерта, купонясващите са като изригнал вулкан от емоции и подскачат в екстаз. Но напуснат ли дискотеката, вече са забравили дори кои песни са чули.
Та тази нощ се замислих какво ли им е на чалга певиците. Те излизат на големите, пълни стадиони. Но на седалките рядко седят фенове, а почти винаги просто една тълпа, търсеща зрелища. Сган, която следполуголите каки и бляскавите фойерверки, ще се изнише през изхода и скоро ще забрави дори че е била на такова събитие. А когато певиците махнат грима си, изкусителните дрехи и станат просто нормални момичета - какво им остава тогава на тях? Музика? Изкуство? О, не, в никакъв случай, тяхната музика не е истинска. Текстовете не са техни, а и дори да са, те са безсмислени, разкриват низки желания и мимолетни афери. А ако приемем, че тяхното изкуство, музиката, показва какви са те самите... Това ли е изкуството ви, дами? Това ли е вашата музика? Това ли сте вие? Красиви доста богати жени!!! Но заслужава ли си да бъдеш това, та и за 5-6 хиляди лева на участие? Струва ли си да се показваш на другите като такъв, какъвто не си, да бъдеш скандален и доста често оплюван само заради заплатата. И най-лошото, заслуажва ли си да подмамваш младите момичета, фенките, които по цял ден гледат Планета, да бъдат същите като любимките си от екрана? Да им подражават от грима и прическата до поведението. Да, понякога поп фолк певиците са идоли. И от чалга певиците, преминах на нас, хората, слушащи музика. Ние можем лесно да спрем влиянието им върху нас самите с няколко въпроса. Когато чуете чалга песен, запитайте се: "За какво ми напомня тя?", а след това си пуснете Стинг и поставете следващия въпрос: " Какво ми казва той?" .Със сигурност ще научите нещо от него.