Незапланувано прозрение

На всеки му се случва да прави планове - за живота си, за дългите ваканции, за празниците, за някой купон, та дори и за утрешния ден.И всеки знае колко неприятно е планът да се провали.
И тази ваканция аз не пропуснах да си направя мъничко планче, което обаче не се осъществи. Бях ядосана. Докато съвсем случайно днес с приятелките ми трябваше да излезем за новогодишни покупки. И внезапно най-обикновеното нещо като пазаруване преди празник беше толкова забавно. Разходката из малкия ни град се оказа най-приятната разходка за ваканцията. Незапланувана. Но с най-добрите приятелки. И ето как едночасова обиколка на гладен стомах се превърна в една приятна изненада. Нещо, на което се наслаждавах, за което бях благодарна. Колко често ни се случва да сме в компания, в която знаем, че принадлежим, че там е нашето място? Днес го усетих. Чуството, че си свързан с някого и то не формално - да сте съученици или семейни приятели, а истински. Да знаеш какво обича и мрази човекът отсреща. Да знаеш какво би го зарадвало, какво - изплашило и какво би го изненадало.Да можеш да предвидиш неговата реакция, да кажете шега, която само вие разбирате и да се смеете, докато околните ви гледат странно.
Трудно се намира място, където да бъдеш себе си.А какъв по-голям подарък от група хора, които те приемат какъвто си.
Внезапно, незапланувано прозрение. Може би най-хубавите неща се случват, когато най-малко ги плануваш и очакваш. ;)

Коледа! Коледа!

Бъдни вечер е, накупихте ли подаръците за любимите хора?
Тази вечер просто ще ви кажа няколко неща.
Първо, Коледа е, но не забравяйте какво празнуваме - Рождество Христово. Не се оставяйте подаръците и блясъкът на лампичките да ви подветат. Празнуваме християнски празник, подаръците са просто допълнение. Второ, говорим за чудеса, които се случват през тези дни, оглеждаме се за тях, а дори не осъзнаваме, че те се случват в самите нас, в душите ни.
Знаете ли какво става на Бъдни вечер? Небето се отваря и всеки може да си пожелае нещо. Помислете добре какво желаете вие и се борете за него. Коледа е, а на Коледа стават чудеса.
Весели празници!

Надпревара

Близка приятелка ми сподели,че има няколко много важни неща за нея и нито едно от тях тя не е усвоила както трябва.Странно й е,че на другите всичко сякаш им идва отръки,а тя трябва да работи упоритоз,а да постигне желаното.
И ето аз пак се замислих - може ли един човек да е добър във всичко?Има ли такива гении,които да разбират и от математика,и от лтиература,и от немски език например?Има ли таланти,които да могат и да пеят,и да рисуват,и да свирят на иструмент?
Чудех се, гледах хората около мен и отговорът бъррзо изникна.Не.И знаете ли защо?Защото талантът е това,което ни обединява.Ако един човек може да рисува,той търси съмишленици.А ако някой не може да решава задачите по физика,търси някой физик,който да му помогне.Ние сме създадени така,че да не ни бива във всичко само защото трябва да сме си нужни един на друг,да се търсим и да има истинско нещо,което да ни обединява.Много често приятелствата започват от един общ интерес.Музика например,или пък книги,а защо не и някой спорт,или пък модата.Може да е всичко!Заради това сме с различни итнереси,заради това не можем всичко перфектно.За да ни е нужен някой, който да ни помага от време на време,с когото да можем да обсъждаме вълнуващите ни теми и който да ни подава ръка всеки път,когато се отчаяме,че никога няма да стигнем така желаното ниво на владеене на едно нещо.
Животът е училище.Не трябва да се страхуваме,че не можем нещо,защото имаме цял живот,за да се усъвършенстваме."Нямаме време" ли казвате? Вярно е,но ето го мястото на тръпката - надпреварата с времето,с другите и със самия себе си.
Готови...СТАРТ!

Гоненица

Играя на гоненица със снежинките.Те се снижават плавно към мен и ха да ги хвана - бягат към светлините на високите лампи.Тичам по улицата с разтворени ръце.Чувам как снежинка се кикоти звънко зад мен.Обръщам се,но тя литва надалеч.
Снежинки.Мечти.Толкова са близки,но всъщност са много далечни.
-Няма да ни хванеш-чувам звънките им гласчета да шептят.
Студ.
-Опитай се!-продължават те.
-Несъмнено - отвръщам им.
Снежинки.
Мечти.
Студ.
Тичам.

Последните новини

Обикалях си аз едно итнересно форумче, когато попаднах на няколко очеизбодни статии,които съобщаваха за заклан тийнейджър и за обесено младо момче.Напоследък включвам телевизора на новините (колкото и рядко да се случва) и слушам как две момичета са се сбили за момче- кой да знае,че момичешкият бой е толкова на мода сега.Други двама тийна се сбили и единият наръгал другия с нож.Стоя и се чудя- какво става на днешните млади хора?На нас,които сме бъдещето на България,та и на целия свят. Каква е тази омраза,злоба,агресия?!?!?Откъде?Обяснениято е доста просто-лоши семейства,лоша компания,проблемен човек, и все пак толкова закъсали ли сме,че да се избиваме.Не може ли всичко да приключи със злобен поглед,а не да се продължава с думи,а след това и с необратими действия.Чудя се,чудя се какво може толкова да подтикне един млад човек да пребие,убие някого или себе си? Да не би сега всички да са се притеснили за пренаселването на света и да са решили лично да се справят с този проблем.Не,не,това е един ужас. Страх ме е да се прибера до дома ми сама в тъмното,а "едно време" децата са нямали такива притеснения. Някога вратите на къщите са били оставяни отключени, а сега слагаме алармени системи навсякъде.Не е изненада да се сбиеш с някого, да псуваш, да говориш постоянно зад чуждия гръб,да хвърляш боклуци по улицата,да пушиш и да се напиваш като копач,да пропускаш часове и да викаш на учителите. Накъде отиваме?

Малко мъдрости от Мечо Пух

Една есенна утрин, когато вятърът беше отвял през нощта всичките листа от дърветата и сега се опитваше да отвее и клоните им, Пух и Прасчо седяха на Местенцето за Мислене и се чудеха какво да правят.

- Това, което мисля - каза Пух, - е: мисля да отидем в Къта на Пух да видим Ийори, защото може би вятърът е отвял къщата му и може би той ще пожелае да му я построим отново.

- Аз пък мисля - каза Прасчо, - мисля да отидем да видим Кристофър Робин, само че той сега няма да е у дома си. Значи не можем да го видим.

- Хайде да отидем да видим всички - каза Пух. - Защото, когато си ходил няколко мили по вятъра и влезеш неочаквано в някой дом и ти кажат: "Здрасти, Пух, тъкмо навреме си дошъл за малка кльопачка", и ти си дошъл - това аз наричам Приятелски Ден.

Прасчо мислеше, че трябва да имат Причина, за да обходят всички, например Търсене на Малчо или Организиране на Експедиция. Ако Пух може да измисли нещо...

Пух можа:

- Ще отидем, защото е Четвърт - каза той, - и ще пожелаем на всеки Много Щастлив Четвъртък. Хайде, Прасчо.
Източник: http://citati.bg
Изберете вашия ден,за да посетите приятелите си и да им покажете,че не сте ги забравили и никога няма да ги забравите! :)

Граници и грешки

Голям проблем е,когато не знаем границите.Не знаем границите между правилно и грешно,между дробро и лошо.Да дръзнем ли?Да се изправим ли срещу страховете си?Да срещнем ли враговете си?Кога е времето да надигнем гласа си,да ударим по масата и да заявим всичко,което мислим?Кога от стоици ставаме жервти?Кога от търпеливи се превръщаме в хора с накърнена гордост?
Толкова,толкова много въпроси,които си задаваме всеки ден.И аз постоянно се питам нови и нови неща,а доста често старите въпроси остават без отговори.Но това,което разбрах е,че дори и да се колебаем между правилното и грешното,винаги трябва да разчитаме на себе си и на собсветната си преценка.Хората около нас никога няма да бъдат толкова обективни за нас,колкото можем да бъдем самите ние,ако го поискаме.Всичко е до самосъзнание.Ако можем да преценим трезво ситуацията,в която сме,нямаме нужда от "мъдрите" думи на някой доброжелател.Най-важното е да не се доверяваме на чуждите съвети и на чуждите "акъли" ,защото те често ни насочват към грешното решение.
Цял живот ще се питаме,ще се колебаем,ще търсим границите.Не можем винаги да сме безгрешни,но трябва да не повтаряме грешките си.Това е!С вяра в нас самите-така трябва да преминем през трудностите.

Думи,думи,думи

Обичам да говоря и да ме слушат,обичам да ми говорят и аз да слушам.Но често аз мразя думите.Не всички обаче,а само лъжливите,злобните.Когато някой се прави на мъдър и говори неща,които не мисли и не изпълнява,не зачитам неговите думи.А ако познат говори против някого,защото го вижда като конкуренция и злобата му е голяма,аз не чувам,за мен той мълчи.Човекът,който уж говори,а всъщност нищо не казва, е ням.Онзи,който казва "Обичам те",а не го мисли.Индивидът,зад чиято усмивка,винаги се крият задни мислии.В неговите думи винаги трябва да търся подтекста,защото винаги има такъв.Когато хората обсъждат външния вид на някого,аз чувам признания - проявената злоба е скритата им завист.Неизпълнени обещания-планове,които някой не е искал да осъществи.Комплименти-често лъжи.Обидите-най-добрият начин за похвала от другите.Добрата дума-само от най-близките.
Започваме ли да познаваме думите и с другите им значения?

Цитат от Оскар Уайлд

По-долният цитат, който намерих в един хубав сайт, е от Портретът на Дориан Грей от Оскар Уайлд. Малък цитат,но толкова красноречив, че казва нещо, за което аз ще изпиша много, много редове (а нямам вдъхновение,следователно нищо не бих могла да напиша).

Животът не се ръководи от волята или намеренията. Животът е нерви, фибри и бавно изграждани клетки, в които зреят мисли и се раждат поривите на страстта. Чувстваш се сигурен в себе си. Мислиш се за силен. Но цветът на един предмет в някоя стая или утринното небе; обичан някога парфюм, който събужда смътни спомени; стих от забравена поема, която отново прочиташ; фраза от пиеса, която отдавна си престанал да свириш - това са нещата, от които зависи животът ни, уверявам те, Дориан. Браунинг го е написал някъде. Ние не владеем чувствата си. Има мигове, когато внезапно облъхналият ме аромат на бял люляк ме кара да изживявам отново някой от трепетните месеци в моя живот.
Източник: http://citati.bg

Истинските приятели и вещите използвачи

Големият въпрос,който се върти в главата ми тези дни,е свързан с приятелството.Кога връзката ти с най-доброто ти приятелче е истинска?Има различни типове приятелски отношения.Винаги са ме удивявали две мои приятелки.Те са неразделни от началното училище,понякога си купуват еднакви неща,винаги са заедно и знаят всичко една за друга,нямат никакви тайни помежду си.Много малко хора изграждат такава силна връзка един с друг.А другия тип приятели са тези,които се познават много добре,знат какво би направил другият в дадена ситуация,знаят какво обича и какво мрази той,готови са на всичко един за друг,споделят си,но имат граница.Те не си кзват всичко,често остават недомлъвки.Аз се питам-вторият тип приятелство истинско ли е?Щом има граница между двамата индивиди,има ли приятелство?И точно чудейки се,попаднах на един трети вид "приятели" -използвачите.Те умеят да манипулират останалите,да ги разиграват,да правят схеми и планове,да ги унижават и да им гледат сеира.Използвачите могат да застанат между двете най-добри приятелки и да ги разделят,без окото да им мигне,без ни най-малко угризение.Тези "приятели" се рапзонават много трудно.Техните "добри" намерения рядко биват разгадавани от самото начало.Нужно е да се опариш,за да се научиш.Но понякога е твърде късно...Заради това е най-добре да внимаваш,когато допускаш нови хора до себе си,да не вярваш на всяка тяхна дума и да не забравяш старите си приятели.Понякога дори най-силните приятелства рухват заради намесени неподходящи хора.Така че внимавай,оглеждай се и търси истината!

Sunny sunny day, happy happy smiles

Здравейте, всички!
Съжалявам за отсъствието,но през тази прекрасна грипна ваканция реших да излезна от "облепените с плакати стени на моето ежеднеивие" и...отидох до съседното село (не се смейте!) .Реших да избягам от скучната си личност,срещайки я с нови хора.Опитах се да драсна нещо ново,но не се получи-липса на вдъхновение.Твърдо решена съм и да разчупя светогледа си,защото как иначе да пиша и да ви филосовствам?!Иначе тези дни съм на всяка манжда мерудия-бутам си носа в чуждите работи,без никой да ми е разрешил,давам съвети наляво-надясно и се правя на Супермен. :)))
Но както и да е,очаквайте съвсем скоро ново включване от мен.

Исината за околните

Понякога околните могат много да ни изненадат.Толкова много,че изнеадата да е сякаш удар с тиган в лцието ни,когато се събуждаме в топла и приятна лятна утрин.Например човек,който иначе се изявява като див,груб,гаден и зъл да се окаже много мил.Тогава забелязваме как той с очи търси нашите,за да ни докаже,че не е лош,но толкова рядко му се отдава случай да го покаже.Може нещо малко да "издаде" неговата доброта.Например да ни направи път,докато вървим заедно или пък да покаже някой неподозиран талант.Защото точно това,по което си приличаме,ни обединява.Много хора не обичат различните,търсят хора от своята порода и отхвърлят всички останали.А толкова често не забелязваме как може би привидно сме напълно различни,а надникнем ли отвъд маските,оставаме приятно изненадани.
Така че не бързайте да слагате етикети на хората,да ги съдите и да ги ненавиждате.Клоунът на класа,красавицата на училището,зубърчето на випуска,геният,глупакът-всеки има своята история и всяка от тях си заслужава да бъде чута. Цаката е да търсим малките следи,които ни довеждат до голямата истина за човека отсреща.

Онези малки разочарования

Онези малки разочарования

Когато се погледна в огледалото,и видя,че не съм красива - това е малко разочарование.Когато получа ниска оценка на важен тест – също.Малко разочарование е ,когато дреха не ми стои добре,и когато се скарам с приятелка,и не спа до зори.Когато греша – също.Когато съ черна,зла и ужасна за всички – това е малко разочарование.
Но когато те виждам близък,далечен,обичлив или зъл,идващ,отиващ,черен и бял,еднакъв,различен – винаги ти – разрушаващ с трясък мойте мечти.Различен си,но в тълпата уви загубвам винаги твойте следи.Уж те обичам,а честичко губя надежда.Подавам ти ръка заедно да вървим,но ти искаш да водиш и ме губиш.Не виждаш ли?Не,ти си сляп.
Но аз виждам,аз виждам – от малки разочатования въобще не боли,но боли,когато на слепец зрение искаш да дадеш.

Искам да ви се похваля,че вече блогът си има един последовател,за което съм много щастлива.Може да ви е смешно,но е хубаво да знам,че някой чете какво пиша и (вероятно) му допада. :))) Иначе тези дни нямам вдъхновение и време за писане,за което се извинявам.Надявам се скоро музата да ме прасне и да напиша няколко реда.Дано рядкото обновяване на блога ви липсва в нормални размери. :)))Чао от мен и не забравяйте-peace,love and Raise Your Voice!

Липсващата частичка

Липсващата частичка

За някои хора най-важното е да преуспеят в живота и винаги да са първи,да са на върха,да ги сочат с пръст и да им се възхищават.
Такъв човек бе моята съученичка Илияна.Беше отлична ученичка,винаги знаеше много,учителите не спираха да я хвалят.И за нея това бе най-важното-да е първа в училище и да има само шестици.Илияна винаги учеше и не позволяваше нищо да я разсейва.По цял ден прекарваше заровена в теореми,непознати думи,научни и публицистични текстове,химични уравнения и какво ли още не.
Случи се така обаче съвсем неочаквано за нея,ден след ден тя като че ли започна да слиза от върха,за който се бореше неуморно и който изпълваше живота й.Нещо липсваше?Започна да получава по-ниски оценки и да се справя все по-лошо в училище.Как бе възможно това?Тя учеше по цял ден.Лягаше и ставаше с учебниците,уроците и домашните.Знаеше всичко,освен едно-какво не й стигаше,за да е отново първа и отново на върха?Каква бе липсващата частичка от пъзела на успеха?Къде да я намери?Тези въпроси измъчваха момичето постоянно.
Тя удвои учението си-напрягаше се с последни сили и учеше до късно,но без резултат.Това й причиняваше страдание и дълбоко в себе си тя се чувстваше нещастна.
Но ето,че се случи нещо,което я накара да погледне по друг начин на света около нея.
Един ден Илияна стоеше на училищните стълби.Последният звънец бе бил току-що и тя с тъга гледаше някакъв бял лист-контролната й по български език.Беше получила слаба оценка.Как го позволи?Как!Илияна стоеше отчаяна и гледаше провала си.
-Коя е липсващата частичка?- запита се сама на глас.
-Може би е нещо съвсем видимо,но на което не си обръщала внимание.Нещо толкова важно,но и толкова банално -отвърна някой пред нея.
Илияна отмести поглед от листа и видя едно момче.Бе с бледо лице и много красиви пронизващи черни очи.Атанас.Беше по-голям от нея,момичето го бе виждало по училищните коридори,говорели са си,но какво значение имаше това в момента за нея.
-Какво искаш да кажеш?-попита Илияна.
-Понякога нещата са по-прости,отколкото изглеждат.Не всичко в живота е решаване на задачи и учене на неправилни глаголи.
-Да се учи-това е най-важното!
-Да,но училището на живота ни учи на също тлкова важни неща,колкото и гимназията.
-Не казваш нещо съществено - отчая се Илияна.
-Даже казах много – рече Наско и се отдалечи. –Чао и успех!
Илияна се изсмя иронично.По пътя към дома си,а и след това тя мислеше само за думите на Наско.Или по-точно за самия него.Черните му очи още бяха впити в нея и я омайваха.Топлият му глас се бе запечатал в паметта й и тя постоянно превърташе в главата си лентата,когато си говореха.Само двамата.
Всеки ден в училище Илияна очакваше да види Наско.А през нощта не спеше,а мечтаеше за него.Мисълта за момчето я караше да се усмихва така,както нито една похвала не я бе карала,стопляше сърцето й като прегръдката на любим човек,очите й светеха,както никога до този миг.Илияна молеше слънцето да забави своя изгрев,за да бъде по-дълго време с Наско,дори в един измислен свят.Сега,когато го срещна,тя усети какво е да забравиш всичко.Момичето бе спряло да мисли за своя провал в училище и да изгаря в адските пламъци на своя ад всеки път,когато не се справяше толкова добре със задълженията си.
Един ден Илияна забеляза това.Бърз поглед към бележника й я накара да остане доволна-успехът й бе започнал да се подобрява.Изкачваше се към върха отново.И тогава момичето прозря коя е била липсващата частичка от пъзела,за какво е говорил Наско на стълбите.
Същия ден Илияна срещна в училище момчето,за което копнееше.Когато я видя,Наско се усмихна широко и отиде до нея.Илияна заговори първа:
-Намерих липсващата частичка.

Чудя се какво ни липсва,за да се веселим,да бъдем радостни и щастливи?Чудех се,чудех се,чудех се и най-накрая се запитах дали не ни липсва благодарността?Благодарността,че сме живи и здрави.Благодарността,че сме отново заедно,че не сме се забравили и,че няма да се забравим.
Колко неща в живота си приемаме за даденост?Имаме здраве,щастие,семейството и приятелите ни са наоколо и вероятно имаме достатъчно възможности за развитие или пък идеи,за да бъдем доволни от себе си.Или поне имаме бъдещето на наша страна,което ще ни помогне да развием потенциала си.И все пак не сме доволни,цъкаме с език и чакаме нещо по-добро.Виждаме живота си сив и скучен.А какво очакваме всъщност?Любов?Тя е винаги около нас и дори да имаме "половинка" и нея ще започнем да приемаме за даденост скоро просто защото сме свикнали,щом се нарадваме на нещо,да го изхвърляме.Както като бяхме малки деца-новата играчка заменяше старата.Нямаме достатъчно успех?Не на мене тия!Дори да изкараме така дълго желаната и мечтана шестица по математика,щом видим оценката черно на бяло,сякаш първоначалната ни радост започва малко по малко да изчезва.
А какво е важното?Важното е да не приемаме всичко за даденост.Да се радваме на най-малкото подаръче,на най-дребния жест,на усмивката на непознат човек.Малките неща правят живота по-красив.Не големтие подаръци,лъжливите хвалби или пък мечешките услуги.Следващия път,когато най-добрата ни приятелка ни остави да си играем с косата й,колкото и да ненавижда това, трябва да сме благодарни.С малко тя показва много.Когато добър познат ви посрещне с широка усмивка-усмихнете му се и вие.А когато приятел ти даде нещо малко,но от сърце,дайте му най-скъпото ви.

Когато се усмихвам...

Всеки път,когато се усмихвам,дали съм искрена и честна?Всеки път,когато се усмихвам,дали не искам да прикрия някоя сълза?Да скрия болка или вик,признание,молба.
Другите обичат да ме съдят прибързано при всяка моя грешна крачка.Затова аз знам,подранилата усмивка е голяма грешка.Заради нея аз съм безсърдечна,дребнава,лошата сред зли.
Когато се усмихвам,може би си спомням някой миг с теб.Закъснялата усмивка е носталгия по отминалите дни.
Когато се усмихвам,аз мечтая.Не съм единствена,нали така?Когато се усмихвам,значи съм постигнала целта,която желая.Или просто правя нещо,което обичам.Може би нечий мил жест ме е трогнал.Или пък някоя моя мечта се сбъдва.
Когато се усмихвам,без думичка аз казвам “Обичам те”,”Благодаря ти” или пък “Прости ми”.Понякога дори на мен ми е трудно да говоря.
Усмихвам ти се-разчети ме!

Хей,хей!Брей,колко било измрително да си на училще и колко било трудно да ставаш рано в този студ (ах,този проклет студ).Както и да е,аз се опитвам да намирам по малко време,за да драсна нещо тук,но напоследък наистина съм заета.Но когато и да погледна-никога няма отзиви за блога.Никой нищо не ми казва нито по скайпа,нито по имейла,никъде,нищо!Така че ще помоля,който има желание,да пише едно имейлче на bella_ryv@abv.bg ,а пък дори и да ме оплюе-няма проблеми!Искам просто мнения,защото се притеснявам,че само приятелките ми четат блога. :))
Както и да е,пожелавам ви успешна година и по-топли сутрини.

За какво живея?За да се докажа,за да се уча,за да обичам или просто защото не ми се умира?А защо обичам?Защото се чувствам длъжна,защото чувствам или просто защото няма друго какво да се прави,докато живея?А защо пиша в момента?Защото ми се пише,защото не искам да спирам или просто защото няма друго какво да се прави,докато живея,обичам,уча се,доказвам се и не ми пука за смъртта?

Следващата статия е чудесна и препоръчвам всеки да я прочете (много по-добре отколкото аз да ви философствам ).

Животът не се мери с броя вдишвания, а с моментите, които спират дъха ни! - Джордж ГАРЛИН
Когато съпругата на Джордж Гарлин починала, Гарлин - известният груб и устат комик от 70-те и 80-те години - написал тази невероятно изразителна статия - толкова уместна и днес, в епохата след 11 септември.
Парадоксът на нашето време е, че имаме високи сгради, но ниска търпимост, широки магистрали, но тесни възгледи. Харчим повече, но имаме по-малко, купуваме повече, но се радваме на по-малко. Имаме по-големи къщи и по-малки семейства, повече удобства, но по-малко време. Имаме повече образование, но по-малко разум, повече знания, но по-лоша преценка, имаме повече експерти, но и повече проблеми, повече медицина, но по-малко здраве.
Пием твърде много, пушим твърде много, харчим твърде безотговорно, смеем се твърде малко, шофираме твърде бързо, ядосваме се твърде лесно, лягаме си твърде късно, събуждаме се твърде уморени, четем твърде малко, гледаме твърде много телевизия и се молим твърде рядко. Увеличихме притежанията си, но намалихме ценностите си. Говорим твърде много, обичаме твърде рядко и мразим твърде често.
Знаем как да преживяваме, но не знаем как да живеем. Добавихме години към човешкия живот, но не добавихме живот към годините. Отидохме на луната и се върнахме, но ни е трудно да прекосим улицата и да се запознаем с новия съсед. Покорихме космическите ширини, но не и душевните. Правим по-големи неща. Но не и по-добри неща.
Пречистихме въздуха, но замърсихме душата. Подчинихме атома, но не и предразсъдъците си. Пишем по¬вече, но научаваме по-малко. Планираме по¬вече, но постигаме по-малко. Научихме се да бързаме, но не и да чакаме. Правим нови компютри, които складират повече информация и бълват повече копия от когато и да било, но общуваме все по-малко.
Това е времето на бързото хранене и лошото храносмилане, големите мъже и дребните души, лесните печалби и трудните връзки. Времето на по-големи семейни доходи и повече разводи, по-красиви къщи и разбити домове. Времето на кратките пътувания, еднократните памперси и еднократния морал, връзките за една нощ и наднорменото тегло и на хапчетата, които правят всичко - възбуждат ни, успокояват ни, убиват ни. Време, в което има много на витрината, но малко в склада. Време, когато технологията позволява това писмо да стигне до вас, но също ви позволява да го споделите или просто да натиснете „изтриване".
Запомнете, отделете повече време на тези, които обичате, защото те не са вас завинаги. Запомнете, кажете блага дума на този, който ви гледа отдолу нагоре с възхищение, защото това малко същество скоро ще порасне и няма да е вече до вас. Запомнете и горещо прегърнете човека до себе си, защото това е единственото съкровище, което можете да дадете от сърцето си и не струва нито стотинка.
Запомнете и казвайте „обичам те" на любимите си, но най-вече наистина го мислете. Целувка и прегръдка могат да поправят всяка злина, когато идват от сърцето. Запомнете и се дръжте за ръце, и ценете моментите, когато сте заедно, защото един ден този човек няма да е до вас. Отделете време да се обичате, намерете време да си говорите, и намерете време да споделяте всичко, което имате да си кажете.

Ето-дойде 15 септември,но нека не провесваме нос!Започва училище!Отиде си най-хубавата част от годината,но...Остават ни около 9 месеца и половина училище...грубо сметнато.Като махнем уикендите,ваканцийте,празниците,дните слез празниците и дните след ваканциите,изпращането на абитуриентите и...всичко изглежда много по-добре,нали така?
В началото на всяка година аз си поставям някаква цел,пожелавам си нещо и през цялата учебна година се боря за него.Време е.Make a wish! :)

Най-хубавият ден - днешния.
Най-голямата спънка - страхът.
Най-лесното нещо - да се заблудиш.
Най-голямата грешка - да паднеш духом.
Коренът на всички злини - егоизмът.
Най-хубавото развлечение - работата.
Най-лошото поражение - отчаянието.
Най-добрите учители – децата.
Най-голямото щастие – да си полезен на другите.
Най-неприятния недостатък – лошото настроение.
Най-красивия подарък – прошката .
Най-добрата защита – усмивката.
Най-доброто лекарство – оптимизма.
Най-мощната сила на света – вярата.
Най-стимулуращия дар – надеждата.
Единствената реалност – любовта .
Майка Тереза

Колко лесно е да ме направиш щастлива и колко лесно е да ме направиш нещастна.Дали двете неща не са свързани?

Rainy Day

Навъд дъжът вали,а аз скучая у дома.А какво бих могла да правя в студен неделен късен следобед?Разбира се,сядам на компа,пускам си музика,влизам в скайпа и отварям блога.Но за какво да ви пиша-нямам идея.Когато гледам как последните дни от ваканцията си отиват,как топлите нощи стават хладни,а лятното слънце-есенно,се замислям за някои неща.Например за лято 2009.Дали бе достатъчно хубаво?Оправдаха ли се очакванията ми?Преживях ли нещо незабравимо?Научих ли нещо ново?Чудя се и как ще протече тази учебна година-ще бъда ли пак силна ученика?Отново ли ще се излагам по математика?Ще имам ли свободно време?А приятни емоции?
Дали ще победя?Или ще изгубя?Първа ли ще съм,или пък последна?Обичана или мразена?
Колко много въпроси може да донесе един есенен дъждовен следобед.Ти какви въпроси си зададе днес?

Тази вечер,докато се разхождахме,Радито попита:"Защо Луната е толкова голяма?",разбира се,ние не знаехме.Тя ни отговори:"Защото е по-близо до хоризонта и със сградите наоколо се създава оптическа измама."А Луната е толова красива тази вечер....Но замисли се за хората в живота,които са "отпическа измама"-мислиш ги за прекрасни,а всъщност не са.Разбираш се добре с даден човек,смяташ го за близък,а всъщност въобще не го познаваш.Тези,които сменят маска след маска,за да се харесат на възможно повече хора.Човекът-измама е този,за когото казваш "О,знаеш го какъв е -толкова е добър!",а зад гърба ти той прави сърдити физионимии и какви ли не неща не минават през ума му по твой адрес.
Срещни истината-няма напълно добър и бял човек!Няма!Този "ангел" те пита по 104957 пъти "Ама да не би да се натрапвам?".Знае,че нахалства,но е наясно,че няма да му бъде отказано.Или пък ти казва "О,няма проблем,ще ти помогна!",но си мисли колко си досаден.А ти,глупачето,си мислиш възхитено:"Ама колко добре се държи с мен!".Или пък възкликва "Ама аз това го правя за твое добро!".Да не мислите,че някой би направил нещо добро за човек,за когото не му пука?Да си имаме уважението!Всеки гледа той самият да е по-напред и не би направил нещо,което не е в негов интерес.Така че добрите и бели човеци,бъдат ли разкомперирани,се окзават доста по-зли и по-черни.Но вие не трябва да се отчайвате!Оптичните измами са много и са неизбежни.Обаче има други хора,които на пръв поглед може да не блестят ярко и да не приличат на ангели,но опознавайки ги,те ви откриват най-красивите гледки в живота.

Какво ми каза Щастието....

Хелоу!
Вчера Съдбата се отби у нас за малко,за да ми донесе Щастието.То пък ми предаде няколко мъдрости,защото Животът му заръчал така, и реши да поостане малко на гости.Ще ви споделя какво ми каза Щастието,защото на вас също ще ви бъде полезно.То ми каза,че не ваканциите,книгите на английски,купоните,гаджетата и парите са важни.Това не е нищо!Колелото на Живота се върти-веднъж си отгоре,друг път-отдолу.Тогава материалното първо се губи.Но знаете ли кои са с нас и в радост,и в беда,в здарве и в болест?Семейството и приятелите.Да,точно така.Дали ще отидеш на море,или на балкан е все едно,когато нямаш весела компания.Цяло лято бях в Хасково,но все пак ми бе забавно и интересно,защото бях с най-добрите си приятелки.А семейството-то е неотлъчно до теб.Независимо че понякога може да ти звънят в 20:55 ,за да те питат дали се прибираш,или пък искат в 23:00 да си в леглото-това са хората,които желаят твоето добро най-много от всички.Семейството е твоят първи съветник,когато имаш проблем, и твоят защитник,когато изпаднеш в беда.Твоите родители ти помагат да се извисиш духовно,да не си повърхностен,а да виждаш обективно живота.Така че не се притеснявайте,че не сте отишли на море това лято,или пък,че нямате достатъчно пари,за да седнете на кафе.Защото най-важните неща са във вашето сърце.
Трябва да бъдем благодарни на Бог за това,което имаме,защото всичко,което Той ни дава е Негово, и всичко,което взима-не е наше.Аз съм благодарна.А вие?
Помислете си,а пък аз отивам на среща с приятелктеи ми (за която ще закъснея от писане тук).Мислите ли,че за 5 минути ще стигна до центъра?

В една лятна съботна вечер

Хм...Какво прави един нормален тийнейджър във ваканция в събота (макар и късно)вечерта?Някои точно на този ден и в тази вечер преживявт нещо велико-концерта на Мадона в София-красота,щастие,мечта!Други пък се връщат от разходка далеч от града,мислят си за отминалия ден и се наслаждават.Трети пък се радват,че ще отидат на почивка след ден-два и се чудят кой бански им отива повече-розовият или жълтият.А аз....аз просто си стоя вкъщи и гледам тийнейджърски филми за талантливи момичета,които срещат красиви и талантливи момчета и имат едно незабравимо и изпълнено с талантливи преживявания лято.Колко романтично. :D Да,и аз искам така.И аз искам да съм на концерта на Мадона и да пея "Give it to me,yeah!".Или пък да се връщам от хубава разходка в планината.Или да си приготвям багажа за морето,радвайки се на готиния ми лилав бански.Да,иска ми се да излезна от четирите облепени с плакати стени на моето ежедневие.Да напусна поне за малко така познатия малък град.Цяло лято все същите места,все същите дейности,все същото мислене.Искам да отида на някое хубаво и интересно място,за да мога да има за какво да пиша тук-в блога си!:) Ще ми се да излезна извън България-да се докосна до чуждия начин на живот,традиции,обичаи,виждания.Да се поровя в някоя чуджоземна книжарница и да си купя книги на английски,някои от които може би никога няма да прочета (за сравнение-в Хасково книгите на английски идват през неопределен период от време-кофти е).Ще ми се да хапна от тяхната кухня,да видя забележителностите,да се поснимам,да обикалям със зяпнала уста и да гледам звездите през нощта.Е,вероятно и в другите страни Юпитер в момента е в Козирог,а Луната е в 1/4 (след Новолуние).Но усещането е друго,нали?
Не е задължително да отида извън България,за да ми стане весело,разбира се.Искам просто малко разнообразие.Искам да видя нещо ново,за да има за кавко да разказвам,пиша и размишлявам-важно е.Колкото и идеи да имаш,идва момент,в който темите ти за творене се изчерпват.Тогава имаш нужда от презареждане.А като ме гледате така-стоя и пиша за мечтаната лятна ваканция-приличам ли ви на вдъхноен човек?Напоследък във Фейсбуук късметлийската ми курабийка казва,че добрите новини идват.Очаквам ги с нетърпение и дано да влючват опаковане на багажа!
Лека нощ от мен и не забравяйте-слушайте Мадона,ходете на почивки и най-важното-гледайте тийнейдъжрски филми и се сещайте по-честичко за мен!

Историята за Г-ца Поничка

Днес ще ви разкажа историята за Г-ца Поничка.

Г-ца Поничка имаше много приятели,не можеше да се отрече.Но четири от тях бяха най-близките й-Г-ца Медено Геврече,Г-ца Палачинка,Г-ца Бухтичка и Г-ца Тирамису.
Един ден,докато петте приятелки бяха на пазар, Г-ца Поничка срещна Г-н Шоколад-перфектния за нея.Тя се влюби в него до последната трохичка.От първия миг Г-ца Поничка знаеше,че ще го последва навсякъде-дори на край света.Златистата й коричка копнееше за сладкия допир на Г-н Шоколад. Г-ца Поничка забрави за своите приятелки.Четирите сладкиша не бяха чували своята приятелка от много време и тя им липсваше. Г-ца Поничка прекарваше цялото си време с Г-н Шоколад.Стига вече пудра захар,най-накрая тя беше с качествен шоколад и това я правеше специална.А щом бе специална-бе щастлива.Г-н Шоколад нямаше нищо против присъствието на Г-ца Поничка в живота му.Той имаше нужда от другар.Наистина Г-ца Поничка не бе съвсем негов тип-бе твърде шумна,рязка и нетолерантна,но пък поне бе пухкава!
След време обаче нито пухкавостта, нито златистия тен на Г-ца Поничка бяха достатъчни на Г-н Шоколад.Той сложи край на връзката им. Г-ца Поничка бе съкрушена.Вече нямаше топли ласки,не беше специална-беше просто една поничка.Вече нямаше кой да й казва колко е прекрасна.Тогава тя се сети за своите приятелки.Г-ца Поничка им се извини за изчезването си.Тя отново бе с Г-ца Палачинка,Г-ца Тирамису,Г-ца Медено Геврече и Г-ца Бухтичка.След като всичко си дойде по старо му, Г-ца Поничка разбра,че Г-н Шоколад не й е нужен,за да се чувства специална.Тя имаше четири незаменими приятелки,които бяха винаги до нея ,не я оставяха и я обичаха.Г-ца Поничка бе специална сама по себе си,макар честичко да го забравяше.Но приятелките й бяха тези,които винаги й го напомняха.
Е, Г-це Поничка, защо ти е шоколад,с когото да отвориш лавка за понички,като можеш да имаш тирамису,бухтичка,палачинка и геврек и да си отвориш цяла сладкарница?

Сега е ваш ред-огледайте се!Намирате ли Г-ца Поничка,Г-ца Тирамису,Г-ца Бухта,Г-ца Палачинка и Г-ца Медено Геврече във вашия живот?

България-това сме ние.

Здравейте,здравейте!
От града,намиращ се в Южна България,под покрова на Света Богородица;мястото,където летните дни са горещи,вечерите-прохладни и романтични,а небето-сутрин - прекрасно светло синьо,а нощем-осеяно с ярки звезди,от този град пиша аз.Макар дните,нощите и небето да са едни и същи в цялата ни малка Българийка,аз възхвалявам моето градче.И защо не?В тези тежки времена за България е важно да останем верни на страната си,да бъдем патриоти.Аз възхвалявам красотата на България,защото тя наистина е пленяваща!Една малка разходка в парка може да ни убеди в това.Когато бях с доброволци от МИКЦ в Маджарово за един ден,бях толкова очарована от природата,че не спрях да повтарям колко е хубаво там.Планините,реката,соколите и черните щъркели-всичко бе незабравимо.Тъжно е,че хората не остават в България,а бягат навън,за да живеят там.Вярно е,че сега е по-добре да се работи и учи в чужбина,но трябва ли окончателно да се напуска България?На нея й е нужно младото поколение,което да я изведе от тъмните години,в които е навлязла.Да,катастрофи,убийства,безразборно крадене,плагиатстване,ужасни политици,гладуване,мизерия,намаляване на населението-всичко това е настоящето на нашата страна,но не сме ли ние хората,които да променим всичко?Ситуацията е лоша,но всичко ще се оправи.А докато това стане,ние трябва да продължим да бъдем родолюбци,да вярваме в по-доброто бъдеще на нас и България и да обичаме страната ни.Нека не забравяме величествената ни история-победите,завоюваната територия.И нека миналото ни докаже,че и тогава България е имала тежки времена-петвековното турско робство не е ли достатъчен пример?А колко велики творци имаме и колко силни и отличили се личности са се родили в нашата страна!Когато чета българска книга,уча си урока по история,слушам Графа или пък просто седя нощем на терасата,осъзнавам,че България е незаменима.Тя е нашата втора майка,само тя би ни приютила в големия и студен свят.Колелото на живота се върти-ще има времена,в които ще гладуваме,а други,в които ще пируваме.България-това сме ние.Нека не губим вярата си,нека не губим обичта си,нека не губим себе си.

The beginning....

В един леко скучен летен следобед аз-Бела,реших да си направя блог в интернет,в който да пиша всякакви мои размишления.Нали знаете-както главните героини в някои тийн филмчета.Идеята толкова ми хареса,че веднага грабнах лаптопа,отворих Word-а и написах първата публикация.Исках да направя всичко перфектно-заради това се забавих със създаването на блога.Но ето,че сега поставям началото на RAISE YOUR VOICE.Започвам с тема за България,но ще се опитам да пиша по най-различни теми (отворена съм за предожения :) ).
Let's raise our voices! :)))